И в Томпсън ни посрещнаха прасетата
Като всеки софийски дришльо мразя да ставам рано в събота, пък било то и по повод посещение на една от малкото изоставени фабрики за обогатяване на въглища в страната. С влак - този влак между другото се забива точно като стрела директно в тъмната утроба на зловещата фабрика и е карал някога, сигурен съм, счупените и прозорци да подрънкват от удоволствие. Още нещо, което държа да знаете: гледам на Централна гара в София като на идеалната дестинация за "Сървайвър" - прилично отдалечено и пълно с опасности място. Въпреки това, към 10 часа сутринта, можеше да бъда забелязан в тунела на гарата да съзерцавам тъжно как Боби се бори с един мазен найлонов гаров сандвич-образец от 87-а година. "Хапнахме" и полуупоени от миризмата на това утопично място се заехме с нашия поход до...Томпсън. "Не бе, в България съм, да, Томпсън" - обяснявам по-късно по телефона на една приятелка.
Влакът
За мен е като призрак, изплувал от детството ми. Все така ръждив, мръсен, неудобен и в същото време уютен. Тръгва от единствения "глух" перон на гарата, но аз много добре чувам как монотонно трака с колелата си и пръхти от покорство. С Боби сме се надвесили през прозореца в коридора и си разказваме случки, така често се събуждаме. Понякога наистина няма значение дали той говори или аз. На билета пише "Томпсън" и дори не ни се изсмяха на гишето. Всеки ден по тази линия пътуват хора, отивам там, където ние дори не сме стъпвали, повечето хора никога няма и да го направят - аз нямам познат, който да е ходил в Томпсън, а се виждам всеки ден заради работата си с десетки хора. Искаме да свършим нещо обикновено, и да участват гара, влак, спомените ни, онези сантиментални аромати отпреди 10 години. София-Томпсън се взема с влак за 26 години или около 50 минути.
Майор Франк Томпсън
Влакът има престой. Някак се срамуваме, седнали като Форест Гъмп на пейката на гара Томпсън, че това е нашата цел. Хората прескачат за една глътка вода и после като скакалци обратно на влака. Оглеждам се. Фабриката е до/в гарата - изпотрошени прозорци, мрачни изоставени товарни вагони, падаща мазилка. Бягаме от това соц чудовище в посоката, в която подозираме, че трябва да е...града, селото, не стана ясно. Толкова е обикновено, че не ми остава нищо друго освен да снимам малко препичащи се на слънце гущери и да вложим останалата ни енергия в буквално преброждане на мястото. Събуждам се за момент, докато минаваме по висящ над реката мост, който заплашително се залюлява с всяка твоя стъпка. "Като в Индиана Джоус", казвам на Боби и се усмихваме на изкуствено създаваната тръпка от приключение. Добре ни е, мотаме се, препичаме се на слънце, гледаме вилите и градините, омитаме се при лая на едни кучета в края на вилната зона.
Находката
Цяло стадо прасенца, степенувани по големина, чистички и с жълти щампички на ушите, галопират към нас като кучета пазачи иззад една ограда. Алюзията е пълна, когато се изправят на задните си крака и подават душеща влажна и любопитна зурла през оградата. Нещо си грухтят и очевидно ни възприемат като разнообразие в прасешкия им живот зад решетките. Най-малкият дори не се вижда иззад основата на оградата.
"Кръчмица"
Престрашаваме се да питаме за магазин, кръчма, НЕЩО! Идеята е да хапнем набързо и със същото уикенд спокойствие да се метнем на влака обратно.
В пътешествията ни с Боби храната е много важна, дори може да бъде цел на пътуванията ни, имаме силно развито въображение по темата, но това е обект на друг пост.
Нищо, оставаме си със солети, но затова пък се снимаме с доста ирония пред историята на Майор Франк Томпсън, който се е забъркал в мръсни схеми с партизаните и всичко свършило крайно неприятно за горкия човечец. Но затова пък в България има гара на негово име и вилна зоничка, сгушена винаги между две спирки, гари, пътувания, там, където почти никой не слиза, но си има и фабрика и разни ежедневни нещица, които трябва да се научим да уважаваме като метафори.