Азиатки, табла и мотори в Солун

автор: Прасунсен

Влакът, с който избрахме да пътуваме, тръгва в ранни зори, затова още в 5 се надигнахме и запътихме към такситата. Самият трен, вагон и половина - два дълъг, беше забутан към края на коловоза без никакви надписи освен логото на гръцките железници. Влязохме. Тръгнахме. Докато се събудя и прочета архаичното "Наука и техника", последвано от "Капитал", стигнахме до родната митница и минахме през нея.

Около половината пътници в полу-пълния вагон явно бяха проспали тържествата около влизането в Европейския съюз. Или по-скоро от празнуване бяха пропуснали да се запознаят с новия ни статут и възможността да се пътува само с лични карти. Носеха си паспорти и документи за здравни застраховки. Съответните бяха напълно ненужни, особено на гръцката граница - съседите мързеливо поглеждаха паспорт или лична карта - кой каквото покаже, махаха с ръка и продължаваха напред.

Пет минути след гръцката митница, тъкмо когато си мислих че и с билет за кино да покажеш на униформените, ще мине, влакът спря на някаква малка гара, закачиха му нов локомотив и тръгна на обратно. Сега я втасахме, сигурно ни връщат пак да ни допроверят? Не било това, просто жп линиите правят остър завой и продължаваме към Солун, вече с локомотив от другата страна. Смяната на локомотива явно е основно занимание на железничарита по тая линия - преди това на Кулата вече ни бяха закачили един на мястото на стария.

В самия Солун пристигнахме само с 15-минутно закъснение, което сигурно е прецедент в историята на балканските международни влакове. (Само така съм си мислил! На връщане железницата разцепи секундата). Бързо се сдобихме с карта и се захванахме с разгадаването й. Гара ли? Такова животно не е отбелязано. А то май и не са много жепейците там, ако съдя по доста мизерния й вид (на гарата). Градски транспорт също не е маркиран - очевидно в града ходят повече туристи, отколкото бакпакери. Чудесно, ще вървим пеша. И без това автобусите не изглеждат по-различни от нашите, освен че имат автомат за билети вътре и не са претъпкани.

Въпреки че не е по-голям град от София, шумът от коли и мотори в Солун е доста по-дразнещ от нашия. Вероятно се дължи на последните, които бръмчат от всеки ъгъл, качват се по тротоарите, минават край масите на кафенетата и се промушват между колите по големите улици (местното разбиране за офроуд).


След като приключихме с първоначалното ориентиране и оставихме част от багажа в хотела, тръгнахме на първата опознавателна експедиция с подчертано кулинарна цел. А именно да удушим по едно суфлаки (шуфлаки? тук май имат проблем с произнасянето на "с") и да пием по едно гръцко безалкохолно или бира. Това второто ни се удаде само наполовина и то на втория ден.

Морето намирисваше наблизо - цел номер 2. И ето малка изненада - вместо плажна ивица, шумна улица, пълна с коли и мотори. От външната й страна има тротоар, а до него, метър два надолу е самото море. Парапети няма, а гърците си ходят без видимо притеснение че може да цамбурнат вътре. Интересно какво ли става с подпийналите вечер? (Май упорито се криеха, защото не видяхме нито един)


Продавачът на ориенталски калъфки за възглавници по едно евро, разположени направо на земята, веднага привлече вниманието на Кот и тя ме задърпа натам. В тълпата имаше и други българи, а докато обяснявахме с жестове на продавача коя искаме, той на чист български попита другите купувачи дали искат торбичка. Само на няколкостотин километра сме от София, очевидно е.


Портокалови дръвчета растат направо по улиците, при това доволно отрупани с плод. Не видях никой да ги коли, но за сметка на това доста плодове бяха нападали по земята. От разплесканите екземпляри разбрахме и вероятната причина да зреят необезпокоявани - пълни са със семки и едва ли са вкусни. Тук и на такива ще намерят приложение (за ракия).


След 2-3 часа море, бяла кула, улици, гръцко кафе и всевъзможни археологически разкопки жегата (на прогнозите не трябва да се вярва - обещаваха само 18 градуса, а беше поне 25) започна да намалява и се наложи да се върнем в хотела за допълнителни дрехи.

Цел номер 3: вечеря. По възможност местна и морска, по възможност наблизо, не много скъпа таверна и с меню на английски. В туристическия Солун не очакваш последното да е проблем, но след дълго и безуспешно (бърза закуска колкото искаш, таверни - нула) обикаляне на близките улици, се наложи да се върнем в първата не много атрактивно изглеждаща полу-квартална кръчмичка с меню само на гръцки. Добре че взех разговорник - след 15 минути борба с гръцката азбука, успяхме да се ориентираме как е "рибни ястия" и да поръчаме калмари (kalimari на гръцки - май можех и без разговорник?).

Яденето пристигна бързо (гръцката бира обаче беше свършила - и тук нямахме късмет), но никой не бързаше да ни донесе сметката. Не бързаме и ние. Поне половин час от сервитьра няма и следа, но гърците не се притесняват - и те не бъзат за никъде. Вечерта за тях в 21 часа още дори не е започнала.

Едва на втория ден открихме, че истинското удоволствие е да се разхождаш в малките улички, а не по главните артерии. На 10 метра от тебе трафикът е магистрален - в малката уличка е тихо и спокойно като в обезлюдена родопска махала. Кафенетата са навсякъде и пълни с тийнейдъри, които играят табла. Дядовците играят табла или карти директно в парковете. Невинно изглеждащи момичета, седнали на кафе, внезапно изваждат табла и започват мързелива игра. И така май прекарват цялата неделя.


Църквите тук са по две на глава от местното население (туристите, предполагам са по 3). Интересно кой ги пълни - не видях тълпи от хора около тях, нито пък се чуваха литургии, въпреки че беше неделя. За сметка на това се чуваха феновете на "Арис", които пееха гръцкия вариант на нашенската "Съдията, съдията - хомосексуалист" (цензурирана версия). Явно имаше мач.

В близкото кафе най-после се добрахме до митичната гръцка бира "Митос" - нелоша на вкус, сервират я с чипс и чаша вода. Неясно защо, гръцка бира не се намира почти никъде или е по-скъпа от вносната (3 евро и нагоре). Иначе гръцката музиката си я слушат и телевизията гледат повсеместно.


Неделната кулинарна цел беше гирос, нещо като нашия дюнер но не точно. Месото също се върти на шишове и се слага в палачинка, но приликите са дотук. Истински ориенталци, но без да са ограничени от исляма, гърците наблягат на мазно и свинско. Колкото по-свинско, толкова по-добре, а палачинката е три пъти по-дебела и мазна от арабската, която ядем у нас.

Времето горе долу беше на свършване, затова се запътихме към гарата. В близост до нея се намира нещо като азиатски квартал - всички рекламни табели са на китайски, а южноазиатки се разхождат с чекмеджета, от които продават ориенталски сувенири. Хитър начин да се изнесат заедно със "сергията" си, ако някой реши, че не им е там мястото.


В трена на връщане беше пълно с хора, изръшнали цял свят - това Букурещ, Гюргево, Турну Мъгуреле... (виж "Бай Ганьо"). Следва смяна на локомотивите, гранична проверка, Благоевград, София и нататък е ясно.

И в Томпсън ни посрещнаха прасетата

Като всеки софийски дришльо мразя да ставам рано в събота, пък било то и по повод посещение на една от малкото изоставени фабрики за обогатяване на въглища в страната. С влак - този влак между другото се забива точно като стрела директно в тъмната утроба на зловещата фабрика и е карал някога, сигурен съм, счупените и прозорци да подрънкват от удоволствие. Още нещо, което държа да знаете: гледам на Централна гара в София като на идеалната дестинация за "Сървайвър" - прилично отдалечено и пълно с опасности място. Въпреки това, към 10 часа сутринта, можеше да бъда забелязан в тунела на гарата да съзерцавам тъжно как Боби се бори с един мазен найлонов гаров сандвич-образец от 87-а година. "Хапнахме" и полуупоени от миризмата на това утопично място се заехме с нашия поход до...Томпсън. "Не бе, в България съм, да, Томпсън" - обяснявам по-късно по телефона на една приятелка.

Влакът
За мен е като призрак, изплувал от детството ми. Все така ръждив, мръсен, неудобен и в същото време уютен. Тръгва от единствения "глух" перон на гарата, но аз много добре чувам как монотонно трака с колелата си и пръхти от покорство. С Боби сме се надвесили през прозореца в коридора и си разказваме случки, така често се събуждаме. Понякога наистина няма значение дали той говори или аз. На билета пише "Томпсън" и дори не ни се изсмяха на гишето. Всеки ден по тази линия пътуват хора, отивам там, където ние дори не сме стъпвали, повечето хора никога няма и да го направят - аз нямам познат, който да е ходил в Томпсън, а се виждам всеки ден заради работата си с десетки хора. Искаме да свършим нещо обикновено, и да участват гара, влак, спомените ни, онези сантиментални аромати отпреди 10 години. София-Томпсън се взема с влак за 26 години или около 50 минути.


Майор Франк Томпсън
Влакът има престой. Някак се срамуваме, седнали като Форест Гъмп на пейката на гара Томпсън, че това е нашата цел. Хората прескачат за една глътка вода и после като скакалци обратно на влака. Оглеждам се. Фабриката е до/в гарата - изпотрошени прозорци, мрачни изоставени товарни вагони, падаща мазилка. Бягаме от това соц чудовище в посоката, в която подозираме, че трябва да е...града, селото, не стана ясно. Толкова е обикновено, че не ми остава нищо друго освен да снимам малко препичащи се на слънце гущери и да вложим останалата ни енергия в буквално преброждане на мястото. Събуждам се за момент, докато минаваме по висящ над реката мост, който заплашително се залюлява с всяка твоя стъпка. "Като в Индиана Джоус", казвам на Боби и се усмихваме на изкуствено създаваната тръпка от приключение. Добре ни е, мотаме се, препичаме се на слънце, гледаме вилите и градините, омитаме се при лая на едни кучета в края на вилната зона.

Находката
Цяло стадо прасенца, степенувани по големина, чистички и с жълти щампички на ушите, галопират към нас като кучета пазачи иззад една ограда. Алюзията е пълна, когато се изправят на задните си крака и подават душеща влажна и любопитна зурла през оградата. Нещо си грухтят и очевидно ни възприемат като разнообразие в прасешкия им живот зад решетките. Най-малкият дори не се вижда иззад основата на оградата.


"Кръчмица"
Престрашаваме се да питаме за магазин, кръчма, НЕЩО! Идеята е да хапнем набързо и със същото уикенд спокойствие да се метнем на влака обратно.
В пътешествията ни с Боби храната е много важна, дори може да бъде цел на пътуванията ни, имаме силно развито въображение по темата, но това е обект на друг пост.


Нищо, оставаме си със солети, но затова пък се снимаме с доста ирония пред историята на Майор Франк Томпсън, който се е забъркал в мръсни схеми с партизаните и всичко свършило крайно неприятно за горкия човечец. Но затова пък в България има гара на негово име и вилна зоничка, сгушена винаги между две спирки, гари, пътувания, там, където почти никой не слиза, но си има и фабрика и разни ежедневни нещица, които трябва да се научим да уважаваме като метафори.